Китаецът и неговата Стена

Преди около две хиляди години, вече обединената китайска държава построи своята Велика стена – впечатляващо, гигантско, импозантно съоръжение, чиито параметри дори не желая да си представя. Стената днес представлява просто символ на великото минало на Средното царство – първоначално, нейната цел беше да възпира нападенията на полудивите номадски племена на изток върху богатите градове и плодовити оризища. А въпросните племена ги няма от доста време – кои са се цивилизовали, кои са се преселили. Но стената си седи – като емблема на сигурността, която китаецът има в своето райско кътче.

Оказва се обаче, че безкрайният каменен вал вече не достатъчен, за да осигури тази сигурност. Появи се нова заплаха, която постави под въпрос благоденствието на китайския народ. Повсеместното информационно затъмнение, на което се радваше светът (осен неговите най-привилегировани части) позволи в така отдалечените от безкрайните дърления между САЩ и Русия територии между Тибет и Жълто море да се развие една малко по-особена форма на комунизъм,

Google– между свободата и цензурата

В епохата на модерната цивилизация, в геополитическите отношения се намеси един нов фактор – мултинационалните компании, чиито бюджети многократно надхвърлят тези на малките държави; в тях работят стотици хиляди души, а влиянието им се разпространява далеч отвъд държавните граници. С масовото навлизане на Интернет в живота на практически всеки човек се разкриха нови необятни пазари – и от тях изплуваха гиганти, които монополизираха услугите в мрежата. Вероятно най-често използваната от тези услуги е Google – бързата търсачка, към която всеки от нас посяга по стотици пъти на ден, за да намери информация за… всичко – от последните новини през материали за поредния полунаучен доклад до цените на кецовете от пролетната колекция на Adidas. Невероятният успех на Google може да се илюстрира най-лесно с цифри – компанията е регистрирана през 1998, а днес, дванадесет години по-късно, капиталите й се оценяват на 40 милиарда щатски долара.

Google сякаш е олицетворение принципите на модерната западна цивилизация – търсачката предлага безкрайни количества информация, предоставя я за части от секундата, без да я филтрира, без никаква цензура – изборът какво да преглежда е оставен изцяло на потребителя. Постепенно около нея се натрупаха множество също така безплатни приложния, които следваха заложената политика на компанията – скорост, дискретност, удобство.

“Agora”

Хубавите филми са много, особено тези, с които да си убиеш два празни часа. Но наистина качествените филми, които те държат прикован пред екрана са, особено в последно време, когато маспродукцията на тинейджърски комедии и безсмислени филми-престрелки залива киното, както казват бритите, few and far between. Един такъв обаче се оказа „Агора“.

Историята, която ни предава испанският режисьор Алехандро Аменабар (Alejandro Amenábar) се развива в самия край на Античността – епохата, в която християнството вече е проникнало във всички кътчета на Римската империя, помитайки след себе си последните късчета от езичеството. Това обаче в никакъв случай не е един от обичайните филми, които предават историята на ранното християнство в романтичния облик на вяра, защитавана от мъченици, готови да дадат живота си за да разпространят посланието на Божията любов по света. „Агора“ със сигурност изгражда един, смея да твърдя, обективен образ на набралата вече сила Христова вяра, с добрите и с лошите й страни. Контрапункт на движението, разтърсило цялата империя от нейните основи, е бляскавата култура на езическата Античност – със своя бляскав театър, колосални монументи, елегантна ритуалика и наука, проникваща все по-дълбоко в тайните на природата. Неслучайно филмът се развива в Александрия – дом на най-голямата Библиотека на епохата, център на цялото знание и култура, но дори там новата религия е проникнала и намерила своите последователи. Именно сблъсъкът между двете несъвместими култури – новата, християнската и старата, езическата е в основата на историята на „Агора“.

Главен герой в него е Хипатия (Рейчъл Уайз) – брилянтен учен, преподавател в школата на Библиотеката, но осъдена да види нейното разрушение. До голяма степен, тя е въплъщение на моралните идеали на вече отмиращата епоха – отдадена преди всичко на своята наука, но отдаваща дължимата почит на боговете. От „другата страна на барикадата“ е Кирил Александрийски – обаятелна фигура, любимец на тълпите, който не се спира пред нищо, за да постигне пълното надмощие на своята вяра над езичеството.

Препоръчвам „Агора“ на всеки, който обича филмите с висок емоционален заряд, на почитателите на античната култура, както и на тези, които искат да видят християнството в светлина, в която то досега не е представяно. Гледайте, няма да сбъркате!

St. Patrick’s Day

Днес е денят на св.Патрик – националният празник на Ирландия. Това е денят на т.нар. „wearing of the green“ – денят, в който всеки, който приема Ирландия за своя родина и мисли за себе си като за ирландец, независимо от това къде се намира, облича зелени дрехи и се закичва с трилистна детелина – „shamrock“, символ на Ирландия. Св.Патрик е също така и символ на революционния дух на ирландския народ – именно около тази дата през 1798 избухва най-големият бунт срещу британското управление, завършил с брутално клане на „облечените в зелено“ революционери. По-късно на същия ден се провежда и първият парад във вече независима Ирландия, като демонстрация на силата на новата държава. Днес, св.Патрик означава за ирландците тяхната свобода, техния непобеден дух и волята им за независимост. Честито!

Циганизация

Сутринта, след като станах, по навик включих компютъра и си пуснах музика – ей така, просто по-лесно се събуждам. Бях малко извън обичайното си настроение, и затова посегнах към папката с циганското – първо ми попадна Shantel, лек и доста подходящ за ранните часове на деня. Пуснах един стар и любим албум – Disco Partizani и се заслушах в първата песен, носеща същото заглавие. Припевът – „Циганизация, циганизация…“ се заби в главата ми и ме върна към старата тема, която всеки етнически българин е бистрил неведнъж – „Какво да ги правим циганите?“.

На пръв поглед този въпрос има три елементарни решения – или ще ги гоним, или ще ги колим, или ще ги интегрираме. Коленето в последно време не е приемливо – геноцидът все още е на мода в някои точки на земното кълбо, но не и в Европа, към която твърдим че принадлежим. Гоненето звучи малко по-хуманно, но пък всички видяхме какво се случи когато компактни групички лица от ромски произход емигрираха в няколко западноевропейски държави – върнаха ги обратно с черни печати.

Затова, остава ни само третият вариант – интеграция.