Консерватизъм в български условия?

Преди няколко дена, заседнал в кръчмена среда, чух от един приятел следното изречение: „Имам консервативни политически възгледи“, или поне нещо от рода. В първия момент ми се стори доста странно млад човек да обявява за поддръжник на консерватизма, но колкото и нетипично явление да е това, съществува. По-интересният въпрос, който бихме могли да си зададем в случая е има ли консерватизъм в България? И въобще приложими ли са принципите на консерватизма по отношение на нашата специфична политическа история и настоящата среда?

За да дадем отговор на тези въпроси, следва първо да сме напълно наясно какво представлява консерватизмът. Казано в две думи (тук нямам претенцията да давам изчерпателно или дори частично определение) ,консервативната политическа философия заявява, че най-доброто за едно общество са традиционните институции, йерархии и структури, а всяка качествена промяна в развитието на социума може да бъде само към по-лошо. По тази причина, по-добре е те да се защитават на всяка цена, а обществото да се развива с бавни темпове, еволюционно, а не революционно. Разбира се, има отлики в различните доктрини, основаващи се на този възглед – до степен на отричане на всякакво развитие – но ядрото си остава едно и също.

Но дали този принцип може да бъде приложен по отношение на България? В момента у нас не съществува политическа партия или организация, която да защитава и прилага консервативния възглед, и по тази причина консерватизмът може да бъде само реакционен – т.е. да се обяви за отхвърляне на настоящия ред и реставрация на предишна структура, при която държавата е функционирала по-добре от настоящия момент. Тук се изправяме пред един чисто исторически проблем. Периодът преди началото на Прехода е социалистическа власт с формулата „диктатура на пролетариата“, а консервативните и социалистическите възгледи са взаимоизключващи се в почти всичките си аспекти (пък и на мен би ми било малко странно да мисля за легендарните червени бабички като за „консерватори“). Можем да се върнем още по-назад – в периода на царска България. Дори и да бъдат внесени промени в Конституцията, които да възстановят монархическото държавно управление, последната българска династия има жив наследник. При това този на наследник му беше дадена възможността да докаже управленската си дарба; тук не си поставям за цел да коментирам успешността на неговото управление, но се съмнявам, че в ролята на монарх би се справил по-добре. Ако завъртим лентата още по-назад, това би означавало да се превърнем отново в провинция на Османската империя, което за съжаление е невъзможно. Пък и скоро отново ще имаме шанс да сме част от една огромна свръхдържава заедно с Турция.

Друга възможност за заемане на консервативна позиция е от гледна точка на религията. Християндемократическите партии са най-влиятелните сред консервативните партии в Европа. Но за целта е необходима силна национална религия, около чиито идеали да се обединя поддръжниците. В България обаче няма официално вероизповедание, нито пък силни религиозни институции; на лице са единствено боричкащи се източноправославни синоди, придружени от слаби представителства на другите религии в страната. По тази причина консерватизмът у нас не може да се опре и на традиционния религиозен морал.

Като че ли единственият останал вариант е т.нар. „културен консерватизъм“, който се характеризира най-вече с отстояване на националните традициите и отхвърляне на чуждите влияния, дори до степен на ксенофобия и национализъм. В този смисъл може да се каже, че съществуващи организации като ВМРО са консервативни, поне по този си признак.

И все пак, културният консерватизъм не формира сам по себе си пълна политическа идеология, по-скоро би могъл да играе ролята на допълващ елемент към такава. Иначе, струва ми се стана ясно че погледът назад към политическата традиция в нашия случай няма да е от особена полза; обратно, вглеждането в миналото би могло да ни бъде само във вреда.