За моя начин на четене

Бързам да се отзова на поканата на Стефан Русев за блог-щафета, с пост, който описва навиците ми, свързани с четене. Темата напоследък е доста нашумяла, та дано ви е интересно:

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Принципно през по-голямата част от времето похапвам, и времето, през което чета не прави изключение. Най-често четейки се подкрепям с ядки, понеже са напълно безопасни за книгата, за разлика от месестите плодове и крем-супите например.

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?

A: Според случая, най-вече зависи от часа и мястото на четене. Ако е сутрин, обикновено е кафе, но в по-късните часове

Децата като граждански дълг

Егоизмът е качество, с което е крайно характерно за по-голямата част от хората, живеещи в епохата, която нескромно наричаме „модерна“, или както напоследък стана по-модерно – „постмодерна“. Някои даже смятат, че егоизмът е крайно необходим, за да може човек да оцелява и да просперира в нашето общество. Няма да споря – има частица истина в подобни изказвания. Има обаче сфери на нашия живот, в които проявите на егоизъм са недопустими и крайно вредни – не само за индивида, но и за обществото като цяло.

Една такава област са семейните отношения, в частност създаването и отглеждането на деца. За повечето хора императивът е професионалното развитие, натрупването на известен капитал, придобиването на някаква сигурност – и чак тогава грижата за продължаването на рода. Не възнамерявам да обсъждам колко неприемливо е това от морална гледна точка; в крайна сметка, моралът е въпрос на лична преценка дотогава, докогато не влиза в противоречие с общоприетите правила.

Създаването на деца обаче далеч не е само въпрос на личен избор, на изпълнение на прекрасната мечта да бъдеш родител. То е, преди всичко, обществен и граждански дълг.

Развалихме седянката, време е да затворим и Читанката

Много е интересно отношението на родните управляващи към културата, образованието и просветата. Както писах на 24 май, за тях инвестициите в образовани кадри са едно от последните и най-лесно пренебрегваните задължения, а бюджетите за образование и наука – тези, на които най-лесно се посяга за да се запълват дупките на друго място. А щом никой не желае да се грижи, или поне да ни създаде условия за да развиваме сами нашите култура и образование, то очевидно се налага да го правим сами, по начина, по който сами си изберем. Както се оказа вчера обаче, явно и това право вече ще ни бъде отказвано.

Вчера се бях настанил в една от тихите и леко прашни читални на Народна Библиотека, понеже имах работа там. Преглеждайки Twitter, някъде може би около 15 часа, покрай скандалната новина за посещението на Rammstein в Ориент 33 (наистина умрях от ужас) започнаха да се прокрадват и разни туитове, описващи новата показна акция на органите на реда, стоварили този път своя железен юмрук върху група „пирати“, които до вчера поддържаха сайта chitanka.info. Мина ми през акъла – добре, щом атакуват онлайн библиотеките, какво ще им попречи да го сторят и с тези офлайн? И вече не се чувствах толкова добре в храма на познанието…

И пак за свободата и цензурата, на нов глас

Преди време бях писал по въпросите на свободата на словото в Интернет, но тогава черпех своите примери от разни крайни случаи насам-натам по света. Днес обаче родните управляващи ни снабдиха с пресен-пресен пример как  може да се посегне (или поне да се направи заплаха да се посегне) на тази свобода, без въобще да им мигне окото.

Става дума за проект за ново изборно законодателство, касаещ употребата на Интернет като платформа за провеждане на предизборни кампании, набиране на последователи и нападки към политическите противници. Идеята на законотворците (или поне според статиите, първо в Монитор, комуто нямам особено доверие, сетне в Дневник) е да се създадат регулации, които да подчинят информацията, тиражирана в Интернет на правила, сходни с тези, възприети по отношение на печатните и електронните медии. Дотук добре; идеята да се наложат известни ограничения върху информационните агенции, които са намери своята най-добра платформа в мрежата и електронните издания на съществуващите медии не е лоша, тъй като това може до известна степен да ограничи тоновете поръчкови статии и дезинформация, които в момента заливат Интернет. На практика

Защо не отивам на прайд?

Във връзка с тазгодишния гей-парад, който ще се проведе след около седмица, организационният комитет на въпросното събитие организира конкурс за есе „Защо отивам на прайд“. Идеята ми се стори доста подходяща и вдъхновяваща, и затова реших да се включа, но леко видоизменяйки темата – „Защо не отивам на прайд“. Тук ще се опитам да споделя какви са според мен причините, поради които нито ще отида на прайда, нито ще отида да го бойкотирам, нито одобрявам този тип събития.

Нека започна със самото му наименование. Организаторите (в нашия случай ЛГБТ) са решили, че гей парадът се различава коренно от друг тип фестивали, шествия и демонстрации, и по тази причина са решили да го кръстят „Pride“, което след като разгледах се оказа, че явно е обичайна практика. Да си наречеш събитието събитието „Гордост“