Провалът на мултикултурализма

 

Може би не?

 

 

Доста е вероятно този текст да ви прозвучи по-скоро като новинарска сводка, а не като анализите, които обикновено ви предлагам. Доста е вероятно също така когато (ако) го прочетат, хората с по-леви възгледи и борците за човешки права да ме заклеймят като националист и човекомразец. Наблюдава се обаче тенденция, която нямаше как да не забележа и да и отдам адмирациите, които заслужава.

 

Една доктрина, която беше неизменна в европейското политическо мислене (с някои важни изключения) вече върви към своя логичен, а вероятно и вече доста закъснял край. Както заглавието подсказва, става дума за доктрината на мултикултурализма (или Multikulti, както я наричат германците), която беше повсеместно възприета от държавите на Стария континент след края на Втората световна война: а именно идеята, че Европа трябва да е максимално отворена към приемането на нови хора в своите граници, независимо от техния произход, етнос, религия или култура. Причините за това са много, сред тях най-забележими са две: от една страна дълбоко вкорененият ужас с всички средства да се предотврати повторението на ужасите на нацисткия режим, от друга острата нужда от свежа работна ръка в обезкръвените от войната държави. За да се постигне това системно беше прокарвано законодателство, което да улеснява и подпомага имиграцията, а и много усилия се положиха, за да се настрои общественото мнение положително спрямо нея. Първото беше извършено доста успешно, второто не толкова, но независимо от това резултатът е на лице – към днешна дата, в Германия живеят над два милиона и половина турци, във Великобритания пък на преброяването през 2001 година малко под един милион души са се самоопределили като пакистанци; етническата картина във Франция, Холандия и Белгия е още по-пъстра. Дали обаче мултикултурният модел работи толкова добре, колкото са се надявали неговите идеолози?

Facebook: начин на употреба

 

Неизбежно една революция има множество привърженици, както и множество противници. Развитието и бумът на Facebook в никакъв случай не прави изключение от това правило; докато голяма част от нас приветствахме възторжено многото нови възможности за общуване, споделяне и организация, които ни предлага социалната мрежа, и досега си остават много хора, които я отхвърлят изцяло.

Разбира се, това е въпрос на личен избор – никой не може да бъде убеден да ползва някакъв продукт или дори да го харесва против волята си. Повод да напиша този текст е нещо съвсем друго – напоследък започна да ми прави впечатление, че колкото пъти в родините форуми се завърти някаква тема, свързана с Facebook (или пък с Twitter, по-рядко с блоговете и с други подобни благини на Интернет), в разговора неизбежно се включва една неуморна група Facebook-мразещи, чиито аргументи против съществуването и употребата на сайта са в състояние да разсмеят всеки, който някога се е докосвал по-дълбоко до социалните мрежи; понеже ми омръзна да излагам всеки път една и съща пледоария, реших да я изложа тук, че да мога да ги препращам насам, когато ми се налага.