Провалът на мултикултурализма

 

Може би не?

 

 

Доста е вероятно този текст да ви прозвучи по-скоро като новинарска сводка, а не като анализите, които обикновено ви предлагам. Доста е вероятно също така когато (ако) го прочетат, хората с по-леви възгледи и борците за човешки права да ме заклеймят като националист и човекомразец. Наблюдава се обаче тенденция, която нямаше как да не забележа и да и отдам адмирациите, които заслужава.

 

Една доктрина, която беше неизменна в европейското политическо мислене (с някои важни изключения) вече върви към своя логичен, а вероятно и вече доста закъснял край. Както заглавието подсказва, става дума за доктрината на мултикултурализма (или Multikulti, както я наричат германците), която беше повсеместно възприета от държавите на Стария континент след края на Втората световна война: а именно идеята, че Европа трябва да е максимално отворена към приемането на нови хора в своите граници, независимо от техния произход, етнос, религия или култура. Причините за това са много, сред тях най-забележими са две: от една страна дълбоко вкорененият ужас с всички средства да се предотврати повторението на ужасите на нацисткия режим, от друга острата нужда от свежа работна ръка в обезкръвените от войната държави. За да се постигне това системно беше прокарвано законодателство, което да улеснява и подпомага имиграцията, а и много усилия се положиха, за да се настрои общественото мнение положително спрямо нея. Първото беше извършено доста успешно, второто не толкова, но независимо от това резултатът е на лице – към днешна дата, в Германия живеят над два милиона и половина турци, във Великобритания пък на преброяването през 2001 година малко под един милион души са се самоопределили като пакистанци; етническата картина във Франция, Холандия и Белгия е още по-пъстра. Дали обаче мултикултурният модел работи толкова добре, колкото са се надявали неговите идеолози?

Именно това е поводът за настоящия текст – последователните изказвания на лидерите на едни от водещите държави в ЕС, които недвусмислено посочиха провала на мултикултурността такава, каквато я познаваме до днес. Първи това направи още през 2006 бившият испански премиер Хосе Аснар, според когото този модел води единствено до разделение и отслабване на обществата, последван от настоящия германски канцлер Анела Меркел в края на миналата година, която от своя страна посочи неуспеха на имигрантите да се интегрират напълно в немското общество, да научат неговия език и да възприемат неговите порядки. В последните дни – на пети и десети февруари тази година сходни изказвания подобни изказвания направиха и британският премиер Дейвид Камерън и френският президент Никола Саркози; според първия, толерантното отношение към ислямски организации е довело до радикализация и екстремизъм сред техните членове, та дори и спомага развитието на религиозно обоснован тероризъм на европейска почва. Изказването на Саркози пък е доста близко до това на германския канцлер – според него в момента във Франция съществуват две отделни, коренно различни общества. Това мислене е разпространено далеч не само сред държавните ръководители – в повечето европейски страни се появиха партии, които се обявяват против потоците от имигранти и ксенофобски организации.

И наистина – мултикултурният модел се провали. В повечето европейски градове вече има квартали, населени само с имигранти, които вместо да се влеят в обществата, които са ги приели, са изградили собствени затворени общности. Вместо да възприемат местните обичаи, те все още живеят според тези, които са донесли от страните, от които произлизат; немалка част от тях едва говорят езика на страните, в които живеят. Още по-притеснителен е фактът, че вече още едно, а на места и две поколения деца, родени на европейска почва продължават да живеят по същия начин и да не се интегрира, още повече, че тези семейства обикновено имат повече деца, отколкото имат тези на „местните. “. По никакъв начин не казвам, че тези хора трябва да бъдат прогонени или изклани, както заявяват крайните ксенофоби. Не могат обаче и да продължават да живеят по този начин, като се ползват от придобивките и свободите, които им предлагат нашите демократични общества, но без да се интегрират в тях и да спазват много от ограниченията им.

Трябва да се вземат мерки, за да се сложи край на настоящото положение, и те трябва да се вземат сега, преди демографските процеси и разрастването на тези общности не са го направили невъзможно. Като начало хич не е сигурно, че процесът на подмяна на европейската култура вече е обратим, и дори и да е обратим, на каква цена може да се случи това. Струва ми се обаче, че могат да бъдат взети редица мерки, които да повлияят в полза на положителна промяна. Като начало, трябва да се наложи малко по-твърдо идеята за национални езици – иначе казано, за да живее и работи човек в дадена страна трябва да владее на добро ниво езика й; не само говоримо, но поне до някаква степен да е и писмено грамотен. Недопустимо е също така и имигрантите да налагат и да спазват елементите на своята култура, които са в разрез с порядките на обществото, в което искат да живеят – нека само си припомним абсурдния случай с паспортните снимки на арабките, които твърдо отказваха да си свалят бурките дори за секунда. Необходимо е и образователната система да бъде впрегната в името на тази кауза – нека на децата на имигрантите да е позволено да посещават „своите си“ училища, но само до момента, до който те не започнат да подклаждат разделение и екстремизъм.

Пишейки последния абзац, усещам колко тънко минава линията между толерантността и репресията, между съхраняването на културата и насилствената асимилация. Именно тази тънка преценка трябва да направят настоящите европейски лидери, а и всеки един от нас – до каква степен сме в състояние да притиснем настоящото религиозно, културно и етническо разделение в европейските държави така, че хем да не позволим да продължава капсулирането на растящи общности имигранти в собствените ни общества, хем да не изпаднем в крайностите на авторитарните режими от началото на века. Тази преценка трябва да бъде направена много внимателно, понеже с голяма доза сигурност мога да заявя, че от нея зависи бъдещето на европейската идентичност.

По тази тема сигурно мога да изпиша още няколко десетки страници, но мисля да се огранича дотук; оттам насетне вие можете да ме допълните със своето виждане за бъдещето, модела и мерките, с които да се сложи край на настоящото положение.