Изменения в Шенген?

Ако наблюдаваме отстрани Европейския съюз, без да имаме понятие от неговите цели, институции или пък начина му на функциониране – да речем, от гледната точка на един тунизиец, който за първи път се сблъсква с европейската цивилизация  – неизбежно силно впечатление ще ни направят няколко неща – уникалният начин, по който държавите от ЕС успяват да комбинират решенията, взимани на наднационално ниво с националната си политика, изграденият общ пазар, пред търговията в рамките на който на практика няма почти никакви пречки. Като че ли най-забележителна за обикновения човек обаче е възможността за свободно предвижване на всички граждани на съюза и привидната липса на граници между отделните държави.

През последните 15 години до такава степен сме свикнали, особено хората от моето поколение, със статута, уреден с Шенгенското споразумение, сетне превърнат в общоевропейски принцип с Амстердамския договор, че го приемаме за естествено положение, даденост. Събитията от последните месеци обаче дават ясно да се разбере, че това положение няма да е вечно, или поне не във вида, в който сме свикнали да го виждаме.

Казано с една дума, оказва се, че при навлизане на голямо количество имигранти през някоя от външните граници на Шенгенската зона (което беше очакван резултат от събитията в Северна Африка), те придобиват правото напълно безконтролно да се придвижват и да се установяват където им душа желае в рамките на Европа. По обясними причини, това не е желателно развитие; ако този тип имиграция придобие още по-големи размери, то тя може да доведе до 1) трайно изменение на етническата структура на някои европейски държави, с неподозирани резултати (за този феномен по-подробно в Провалът на мултикултурализма) 2) поява на големи маси хора, които „скитат“ из Стария континент, в търсене на временна работа, понеже държавите нямат необходимия икономически и социален обем да ги приемат трайно.

Разбира се, и двата описани сценария са крайни, и далеч не се отнасят към ситуацията с тридесетината хиляди бежанци от Северна Африка; те обаче са само капка в морето, в сравнение с имигрантките вълни, които биха могли да се отприщят в бъдеще. По тази причина, сега е добър момент да се разгледат и приемат механизми, които да предотвратят една такава възможна ситуация и позволяват по-голяма гъвкавост при регулирането на шенгенската зона.

За да се постигне тази цел, поне според мен, са необходими няколко последователни действия. На първо място, трябва да се засили защитата на границите на ЕС, които се явяват външни за шенгенската зона, което да намали до минимум нелегалната имиграция, която вторично става законна поради крайно „меката“ политика на някои държави в тази област. Като цяло, липсата на вътрешни граници означава, че охраната на външните граници не е проблем и задължение на отделните държави, а на целия Съюз, който със сигурност само би спечелил от изграждането на единен орган (подобен на Европол), който да се грижи за защитата и граничния режим на всички външни граници, или поне да координира и да задава единни стандарти и принципи на работа на граничните власти на отделните държави. Това е наглед най-ефективният начин за въвеждане на общ стандарт и водене на обща политика в областта, която да бъде съгласувана между всички заинтересувани държави, чрез което да се избегне повтаряне на ситуацията между Франция и Италия отпреди седмица, в която едностранното решение, взето от Италия се оказа в остър разрез с интересите на Франция; от друга страна създаването на такъв орган ще улесни допълнително уеднаквяването на визовите политики и цялостното третиране на граждани на държави извън ЕС, което е заложено като цел в Шенгенското споразумение, но до днес не е постигнато.

Не трябва да се пропуска и предложението, дадено в последните дни от френския президент Саркози, за изработване на кризисен механизъм, който временно да прекратява действието на споразумението и да възстановява граничния контрол в рамките на зоната. Разбира се, това също няма как да се случва по усмотрение на отделна държава, тъй като подобен произвол би могъл да доведе до постоянни смущения във функционирането на безвизовия режим. Тук отново от помощ би бил наднационален орган, който да е в състояние да вземе компетентно решение дали дадена ситуация изисква включването на граничен контрол или не. Така формулирана, подобна мярка не би могла да представлява заплаха за нормалното функциониране на споразумението в нормални условия, но пък би могла да гарантира неговото съхраняване в случай на явление от типа масова миграционна вълна, вече настъпила в рамките на Европа.

Наясно съм, че тези две предложения могат да бъдат атакувани най-малко от две посоки – от една страна, те биха били белег за начало на по-ксенофобска политика на ЕС, което, както съм отбелязвал и преди, в никакъв случай – стига тя да остава в определени граници – няма да е от вреда. Другият възможен аргумент би бил, че те засилват степента на федерализация на съюза и влагат още повече власт в ръцете на наднационални институции. Отдавна мисля да напиша няколко текста, посветени на възможните пътища на развитие на ЕС, но определено постепенното все по-тясно обвързване с общи политики и засилването на правомощията на общите институции е един от тях, дори може и да се окаже единственият, който ще позволи постигането на заложените общи цели.