@Бузлуджа, circa 2011

(нещо като фоторазказ)

Така ми се случи преди около седмица, че  пътят ме отведе в опасна близост до монумента на Бузлуджа, този своеобразен (и малко еднообразен) символ на една отминала епоха, който всяко лято привлича като магнит можество последователи на една от партиите в “лявото” пространство на политическия ни живот.

Но не за това е думата – този път, вместо да ви занимавам с обичайните си словоизлияния и словоблудства, ще бъда максимално лаконичен, понеже днешния пост ще бъде съставен не толкова от текст, колкото от снимки. Причината за това е, че се оказа, че в копруса на титаничния градеж има пролука, през която малко по-внимателният откривател може да проникне в търбуха на звяра, а както се оказа по-късно – и в гърлото му.

Та, днес представям на вашето внимание снимките, които успях да натворя по време на престоя си вътре, въпреки абсолютния мрак вътре, течащият върху горката ми глава вода и падащата върху същата глава мазилка.

Та, след като успешно проникне човек вътре, се оказва в черно като (следва нецензурно сравнение) помещение, в което царят влага, локви и разрушение. Две стълбища, покрити с остатъци от червен килим водят нагоре, към голямата зала, където идва и сериозният шок…

Разрушението е тотално. Близо 1/3 от тавана е паднал, и вътре спокойно влизат дъждове и снегове, а с каквото не се е справила природата е потрошено. Подът пък е целият в гниещи остатъци от вата или от каквато там материя са били изработени седалките в залата…

Всъщност, единственото, което стои непокътнато са част от стенописите, пресъздаващи ликове на великите вождове на революцията (с изключение на Тодор Живков, който прилежно е изтръгнат камъче по камъче) и сцени от живота на българския пролетариат.

 

А, да. И, разбира се, вечният символ на социалистическата дружба между селячеството и пролетариата – той няма как да бъде разрушен, просто защото е твърде масивен за да се справят с него стихиите (засега) и твърде високо за вандалите.

Положението навън, на терасата не е по-различно – масивните стъклени прозорци са разбити, и от цялото нещо съответно са останали вода, под и стенописи. Поне панорамата все още е красива.

Дотук е що-годе приятната част, която включва само малко мокрене и опасност от падащи предмети… туристическата обиколка на социалистическата крепост продължава през подземията, където водата е доста повече, а светлината отсъства изцяло, дори сигнал на мобилните телефони няма. Крайната цел – кулата, увенчана с рубинена червена звезда, от която лидерите на социалистическия строй са наблюдавали целите си владения.

 

Въпросната нестандартна врата е входът на асансьора, който води до върха на кулата… който обаче не функционира от двадесет години. По тази причина днес единственият път нагоре е отвесна сервизна стълба, с обща височина към 15 етажа (не съм ги броил), също доста тясна. Следващите кадри са от върха на кулата, по време на катеренето нямах свободна ръка с която да снимам, пък и светлината на джобно фенерче рядко е достатъчна.

С покатерването на върха на кулата се развенчава един широкоразпространен мит – голямата червена звезда не е изградена от масивен рубин, както твърди пропагандата по онова време, а просто от закалено червено стъкло (откъснах си дори парче от него, за доказателство и за трофей).

Сам по себе си, върхът на кулата не е особено забележителен, изключая гледката оттам; евентуално интерес за някои инженер би могла да представлява техниката, която стои непокътна там от 30-ина години.

Но, за сметка на това, гледката е наистина невероятна.

В заключение – това е място, което наистина си струва да се посети, било заради изживяването, било заради досега с призрака на една отминала епоха. Препоръчвам го на всеки, който се чувства привлечен, заинтересуван или пък ужасен от нея! С една дума – идете и вижте сами…