Така ми се случи преди около седмица, че  пътят ме отведе в опасна близост до монумента на Бузлуджа, този своеобразен (и малко еднообразен) символ на една отминала епоха, който всяко лято привлича като магнит можество последователи на една от партиите в „лявото“ пространство на политическия ни живот.

Но не за това е думата – този път, вместо да ви занимавам с обичайните си словоизлияния и словоблудства, ще бъда максимално лаконичен, понеже днешния пост ще бъде съставен не толкова от текст, колкото от снимки. Причината за това е, че се оказа, че в копруса на титаничния градеж има пролука, през която малко по-внимателният откривател може да проникне в търбуха на звяра, а както се оказа по-късно – и в гърлото му.

Та, днес представям на вашето внимание снимките, които успях да натворя по време на престоя си вътре, въпреки абсолютния мрак вътре, течащият върху горката ми глава вода и падащата върху същата глава мазилка.

Та, след като успешно проникне човек вътре, се оказва в черно като (следва нецензурно сравнение) помещение, в което царят влага, локви и разрушение. Две стълбища, покрити с остатъци от червен килим водят нагоре, към голямата зала, където идва и сериозният шок…

Разрушението е тотално. Близо 1/3 от тавана е паднал, и вътре спокойно влизат дъждове и снегове, а с каквото не се е справила природата е потрошено. Подът пък е целият в гниещи остатъци от вата или от каквато там материя са били изработени седалките в залата…

Всъщност, единственото, което стои непокътнато са част от стенописите, пресъздаващи ликове на великите вождове на революцията (с изключение на Тодор Живков, който прилежно е изтръгнат камъче по камъче) и сцени от живота на българския пролетариат.

А, да. И, разбира се, вечният символ на социалистическата дружба между селячеството и пролетариата – той няма как да бъде разрушен, просто защото е твърде масивен за да се справят с него стихиите (засега) и твърде високо за вандалите.

Положението навън, на терасата не е по-различно – масивните стъклени прозорци са разбити, и от цялото нещо съответно са останали вода, под и стенописи. Поне панорамата все още е красива.

Дотук е що-годе приятната част, която включва само малко мокрене и опасност от падащи предмети… туристическата обиколка на социалистическата крепост продължава през подземията, където водата е доста повече, а светлината отсъства изцяло, дори сигнал на мобилните телефони няма. Крайната цел – кулата, увенчана с рубинена червена звезда, от която лидерите на социалистическия строй са наблюдавали целите си владения.

Въпросната нестандартна врата е входът на асансьора, който води до върха на кулата… който обаче не функционира от двадесет години. По тази причина днес единственият път нагоре е отвесна сервизна стълба, с обща височина към 15 етажа (не съм ги броил), също доста тясна. Следващите кадри са от върха на кулата, по време на катеренето нямах свободна ръка с която да снимам, пък и светлината на джобно фенерче рядко е достатъчна.

С покатерването на върха на кулата се развенчава един широкоразпространен мит – голямата червена звезда не е изградена от масивен рубин, както твърди пропагандата по онова време, а просто от закалено червено стъкло (откъснах си дори парче от него, за доказателство и за трофей).

Сам по себе си, върхът на кулата не е особено забележителен, изключая гледката оттам; евентуално интерес за някои инженер би могла да представлява техниката, която стои непокътна там от 30-ина години.

Но, за сметка на това, гледката е наистина невероятна.

В заключение – това е място, което наистина си струва да се посети, било заради изживяването, било заради досега с призрака на една отминала епоха. Препоръчвам го на всеки, който се чувства привлечен, заинтересуван или пък ужасен от нея! С една дума – идете и вижте сами…

През последните 15 години до такава степен сме свикнали, особено хората от моето поколение, със статута, уреден с Шенгенското споразумение, сетне превърнат в общоевропейски принцип с Амстердамския договор, че го приемаме за естествено положение, даденост. Събитията от последните месеци обаче дават ясно да се разбере, че това положение няма да е вечно, или поне не във вида, в който сме свикнали да го виждаме.

Казано с една дума, оказва се, че при навлизане на голямо количество имигранти през някоя от външните граници на Шенгенската зона (което беше очакван резултат от събитията в Северна Африка), те придобиват правото напълно безконтролно да се придвижват и да се установяват където им душа желае в рамките на Европа. По обясними причини, това не е желателно развитие; ако този тип имиграция придобие още по-големи размери, то тя може да доведе до 1) трайно изменение на етническата структура на някои европейски държави, с неподозирани резултати (за този феномен по-подробно в Провалът на мултикултурализма) 2) поява на големи маси хора, които „скитат“ из Стария континент, в търсене на временна работа, понеже държавите нямат необходимия икономически и социален обем да ги приемат трайно.

Разбира се, и двата описани сценария са крайни, и далеч не се отнасят към ситуацията с тридесетината хиляди бежанци от Северна Африка; те обаче са само капка в морето, в сравнение с имигрантките вълни, които биха могли да се отприщят в бъдеще. По тази причина, сега е добър момент да се разгледат и приемат механизми, които да предотвратят една такава възможна ситуация и позволяват по-голяма гъвкавост при регулирането на шенгенската зона.

За да се постигне тази цел, поне според мен, са необходими няколко последователни действия. На първо място, трябва да се засили защитата на границите на ЕС, които се явяват външни за шенгенската зона, което да намали до минимум нелегалната имиграция, която вторично става законна поради крайно „меката“ политика на някои държави в тази област. Като цяло, липсата на вътрешни граници означава, че охраната на външните граници не е проблем и задължение на отделните държави, а на целия Съюз, който със сигурност само би спечелил от изграждането на единен орган (подобен на Европол), който да се грижи за защитата и граничния режим на всички външни граници, или поне да координира и да задава единни стандарти и принципи на работа на граничните власти на отделните държави. Това е наглед най-ефективният начин за въвеждане на общ стандарт и водене на обща политика в областта, която да бъде съгласувана между всички заинтересувани държави, чрез което да се избегне повтаряне на ситуацията между Франция и Италия отпреди седмица, в която едностранното решение, взето от Италия се оказа в остър разрез с интересите на Франция; от друга страна създаването на такъв орган ще улесни допълнително уеднаквяването на визовите политики и цялостното третиране на граждани на държави извън ЕС, което е заложено като цел в Шенгенското споразумение, но до днес не е постигнато.

Не трябва да се пропуска и предложението, дадено в последните дни от френския президент Саркози, за изработване на кризисен механизъм, който временно да прекратява действието на споразумението и да възстановява граничния контрол в рамките на зоната. Разбира се, това също няма как да се случва по усмотрение на отделна държава, тъй като подобен произвол би могъл да доведе до постоянни смущения във функционирането на безвизовия режим. Тук отново от помощ би бил наднационален орган, който да е в състояние да вземе компетентно решение дали дадена ситуация изисква включването на граничен контрол или не. Така формулирана, подобна мярка не би могла да представлява заплаха за нормалното функциониране на споразумението в нормални условия, но пък би могла да гарантира неговото съхраняване в случай на явление от типа масова миграционна вълна, вече настъпила в рамките на Европа.

Наясно съм, че тези две предложения могат да бъдат атакувани най-малко от две посоки – от една страна, те биха били белег за начало на по-ксенофобска политика на ЕС, което, както съм отбелязвал и преди, в никакъв случай – стига тя да остава в определени граници – няма да е от вреда. Другият възможен аргумент би бил, че те засилват степента на федерализация на съюза и влагат още повече власт в ръцете на наднационални институции. Отдавна мисля да напиша няколко текста, посветени на възможните пътища на развитие на ЕС, но определено постепенното все по-тясно обвързване с общи политики и засилването на правомощията на общите институции е един от тях, дори може и да се окаже единственият, който ще позволи постигането на заложените общи цели.

Причината за това е проста: когато за първи път започнах да използвам Tumblr, и съответно започнах да разказвам на хората за него, срещнах в най-добрият случай скептичност; всъщност, най-проникновената, а и относително точна, оценка, която чух, беше „Аха, значи, това е нещо по-голямо от Twitter и по-малко от WordPress?“ (за щастие публикации по темата на български почти няма, та не съм се сблъсквал с всепоразяващия гняв на форумните тролове).

Съдейки по това, че тази платформа се ползва с почти нулева популярност из родния Интернет, а едва двама или трима от ветераните-блогъри са решили да присъстват и там, ще започна от самото начало, а именно, с отговора на въпроса „Що е то Tumblr?“ Отговорът, с две думи, е доста сходен на горното прозрение, изразено от моя приятел: на пръв поглед Tumblr е поредната блог-платформа, която е малко по-опростена от най-разпространените. Тук възниква и следващият въпрос, а именно каква би могла да бъде причината да пристъпваме към една напълно нова платформа, при положение, че вече разполагаме с Blogger, WordPress, Joomla и още дузина подобни, с помощта на които си блогваме чудесно.

 Отговорът на този въпрос е и същността на този пост. Сигурно сте забелязали, че преди известно време – май беше половин година – в горната част на WordPress блоговете се появи една лента, която съдържаше общи за всички блогове действия от типа на репостване, харесване на публикации и т.н; това беше ни повече, ни по-малко опит да се пренесат положителните черти на социалните мрежи при блоговете. Именно това е чертата, която отличава Tumblr от всички други платформи – при него, това смесване е направено по най-добрият начин, който съм виждал досега. Всеки Tumblr потребител може да „следва“ други потребители, „харесва“ и „препубликува“ публикациите на друг, като тези три основни (и като че ли единствени) действия се извършват чрез три удобно разположени и интуитивни бутона, които присъстват във всеки блог, във всяка публикация и на основната страница на всеки потребител (dashboard). Начинът по който е организирана въпросната основна страница е другото нещо, което прави Tumblr изключително привлекателен: тя представлява комбиниран панел, основната част от който е зает от подредени по време на публикуване публикации на хората , които следвате. Това  позволява преглеждането съдържанието на петдесетина блога в рамките на петнадесетина минути, което при други условия би отнело доста повече време.

Друга ключова особеност на Tumblr е изключително опростената система за публикуване; в зависимост от характера на съдържанието, блогът може да бъде обновяван буквално за минути (толкова е лесно, че дори отявлен мързел като мен понякога си обновява Tumblog-a по три-четири пъти на ден); по простота може да се сравни единствено с публикуване в Twitter, като разликата тук е прибавянето на тагове. Третата отличителна черта е огромната възможност за персонализация, която платформата предоставя; на всеки, който (за разлика от мен) разбира поне малко от HTML, е разрешено, направо през браузъра си, да внесе каквито му душа желае изменения в сайта си, дори и когато се хоства безплатно от Tumblr. А за хората, които нямат необходимите познания, на разположение са над 700(!) теми, промяна на всички цветове, шрифтове, размери и т.н. Насърчава се също така използването на външни приложения, най-вече гугълските Analytics и Feedburner, от които в съответните им области по-добри просто няма. Струва ми се пропуснах и последния интересен факт – тук няма ограничение на събрания обем файлове, които потребителят качва в блога си, което позволява качването на произволен брой файлове с произволен обем.

Тези симпатични зверчета съобщават на потребителя за претоварване на системата

За да не прозвучи всичко като куха реклама се чувствам длъжен да посоча и някои от отрицателните черти на платформата. За разлика от блоговете, създадени с помощта на „обичайните“ платформи, които водят относително самостоятелен живот в Интернет, то Tumblog-овете до голяма степен си остават ограничени в рамките на tumblr-мрежата. Причините за това не са ми напълно ясни, но остава фактът, че почти 95% от трафика там се генерира или „отвътре“, или от автоматично генериращите се линкове в другите социални мрежи; за сметка на това трафик от търсачки почти отсъства. Това може да се окаже сериозна пречка пред хората, които се надяват бързо да популяризират своето съдържание. Друга черта, която би могла да се възприеме като отрицателна е ориентирането на почти цялата мрежа от блогове към един определен тип съдържание – преобладават снимки, анимация, клипове, а т.нар. „long reads“ почти отсъстват. Това разбира се не изключва възможността за поддържане на блог с дълги и смислени текстове; той със сигурност обаче няма да се радва на същата популярност, която би получил, ако е основан на WordPress или Blogger. Има и няколко други дребни неща, които могат да се окажат много вбесяващи, когато човек поопознае Tumblr. Понеже използвам платформата, за да водя фотоблог, естествено исках да избера най-добрия начин да си показвам снимките. Оказа се обаче, че от всичките теми има само една (!) която да позволява едновременно подреждане на постовете във вид на grid и показване на снимките в пълен размер в отделните страници на отделните постове. Нож с две остриета може да представлява и възприетата във всички теми система за коментиране Disqus, която засега е доста неогладена, но за сметка на това напоследък започвам да срещам във все повече и повече сайтове.

В заключение – ако търсите проста, олекотена и лесна за персонализация платформа за своя блог, особено ако в него преобладават снимки и видео, то Tumblr е доста добро решение. За да не съм голословен, предлагам просто да разгледате моя, и да прецените сами: http://adriannikolov.tumblr.com/

Наслушахме се в последните десетина години на приказки и проекти за образователна реформа, която да модернизира ида върне живота в разпадащата се, постсоциалистическа образователна система. И наистина, тромаво и бавно се извършва промяната – първо чрез осъвременяването на учебните програми, въвеждането на зрелостни изпити, даването на относителна свобода на учебните заведения чрез системата на делегирани бюджети. В момента в ход е поредната още по-смела промяна, която би трябвало да измени из основи това, което познаваме в момента като образование.

Като цяло, за разлика от повечето „инициативи“ на настоящото управление, съм склонен да се съглася, че тази, поне разгледане на етапът на планиране и изграждане на концепция звучи доста добре, модерно и разумно. На първо място, допада ми идеята основното образование да завършва след седми клас – така отпада недомислицата, която изискваше изкарване на една година в гимназия, за да може да придобие човек основно образование. Аналогичен ход в правилната посока е и разделянето на гимназиалният етап на два етапа, като вторият се занимава изцяло и само с избраното от ученика професионално направление или пък с подготовка за бъдещото му висше образование. Като цяло, новата схема изглежда да слага край на досегашния феномен „образование заради самото образование“; общообразователната основаостава крайно ограничена, за сметка на специализирането обучение и професионалната квалификация.

В същия дух, задължителни за всички училища остават единствено българският език и математиката (които покриват нивото на елементарна грамотност, без която „не можеш да се оправяш в живота“), изучаването на някакъв чужд език (и той в горната категория), спортът, който е задължителен за затлъстяващите подрастващи и (внимание!) гражданско образование. Тази новина предизвика у мен необуздан изблик на радост. Досетиха се значи най-сетне, че без да разполага с елементарно познание за политическата система, в която живее, за законите, от които се ръководи неговата държава и от своите права/задължения човек няма как да бъде пълноценен гражданин. А като си спомня че сериозно се говореше за въвеждане на религиозно образование…!

Друга група мерки се отнасят до подобряването на конкуренцията и отчетността. Особено ценна е идеята за допускане на неограничен брой учебници до пазара, което ще даде на преподавателите реален избор на това, с което работят, вместо досегашната система, при която Министерство на Образованието одобряваше много малък брой от тях, по доста неясни критерии; така вече учебниците с качествено съдържание ще имат по-голям шанс да влязат в реална употреба. Другото предложение тук е да се правят периодично атестации на преподавателите и директорите – смисълът е ясен, отсяване и инвестиция в по-добрите кадри и отпадане на лошите.

По-спорно е поетапното въвеждане на целодневно обучение – идеята сама по себе си е доста добра, тъй като ще заема по-голямата част от времето на подрастващите с различни дейности, свързани пряко или непряко с обучението им, с развитието на техните таланти или пък със спорт. Тук обаче ще се изисква пълно преустройство на системите, по които функционират към момента училищата и наемането на много повече специалисти в различни области и педагози; съмнявам се че ще е лесно да се намери такъв ресурс.

За финал ще отбележа и постепенното засилване на важността на външните оценявания след всяка една от образователните степени и на т.нар. „качествени“ оценки за по-малките ученици. Така постепенно се извършва движение към единен стандарт, за сметка на субективните и нерядко доста произволни оценявания, които се случват в рамките на самото училище.

Да обобщя – добре, много добре. Ако се осъществи, с бърз темп, разбира се, тази програма, струва ми се, е възможна коренната промяна, повишаването на качеството и на полезността на началното и средното образование. На този етап като че ли и не може да се изисква бог знае какво повече – писал съм преди и за въвеждането на държавно отпускани образователни кредити и изцяло частна образователна система, както и за намесата, особено в горния гимназиален курс, на бъдещи работодатели – но засега и двете, особено първото, звучат по-скоро като една надежда за бъдещо развитие, отколкото като възможно развитие тук и сега. Остава само да се надяваме, че управленците ще приложат на практика тези свои концепции, при това възможно най-скоро.

Не така!

Отношението ни към всяко едно нещо, без изключение, се формира най-вече от предишното мнение и впечатления, което имаме от него. Около тази идея (поне доколкото съм я разбрал, понякога въобще не разбирам маркетолозите) се оформя случилият преди седмица семинар Branding Bulgaria. Смисълът и не е толкова да се зададе някакъв готов модел, който да се следва , а по-скоро да се даде ход на един далеч по-широк и по-дълъг дебат по въпроса как да направим така, че да се изгради една качествено нова репутация на страната, която да започне да работи „за нас“; добрата репутация със сигурност е нещо, което би могло да ни донесе само полза, и по тази причина даването на ход на един такъв дебат е доста важно.

Четейки за това събитие, естествено се замислих (както и всеки друг) най-малко за две неща. Първото е какъв точно е настоящият образ на държавата ни в очите на външните хора. Отговорът е лесен, но пък не особено окуражаващ – в очите на обикновения човек „отвън“, ако въобще е чувал къде/какво е България, ние представляваме една останка от някогашния Източен блок, която напоследък се е демократизирала, и май е влязла в ЕС. Като цяло обаче може да е интересна само от гледна точка на относително евтините туристически възможности, съчетани с приятна природа (според снимките). Евентуално ако са от някои определени европейски страни, биха могли и да си спомнят, че в скоро време оттам идваха мургави младежи, които се самонастаняваха в парковете и около магистралите, и трябваше да бъдат изгонени оттам насилствено.

Очевидно, такъв един имидж (ехх хубава английска думичка) е крайно неприемлив, и ако имаме намерение нещо да става от тази държава, вместо да я оплакваме колко е зле, трябва да се погрижим, за да го променим. Именно тук идва и втората, доста по-сложно питанка – как да направим така, че да гледат на нас с добро око? Със сигурност – както правдиво посочва Саймън Анхолт, основният лектор на въпросното събитие – това няма да се случи чрез изливане на грешни държавни пари в реклама, особено ако резултатът е като картинката по-горе. Обратно, промяната на репутацията ни ще се случи единствено след много внимателна и изчерпателна преценка на силните и слабите страни на България, и полагането на общо усилие – не само на ниво държава, но и от страна на гражданските организации, а и на всеки един от нас – за издигането и подобряването на положителните и печелившите неща.

Едно е очевидно – страната ни не е подходяща за тежко индустриално производство, въпреки някои предишни опити да бъде започвано и инвестирано в такова. Тогава къде трябва да бъде положен фокусът и съсредоточено влиянието? Далеч съм от идеята, че мога ей така, на прима виста, да измисля нещо качествено-ново-оригинално, което да не е хрумвало на никого преди това, и по тази причина ще посоча на първо място туризма. Но не туризмът, по начина, по който го разбираха в епохата на мутробарока – изсипване на безкрайни бетонни грамади върху пейзажа и изграждане на „по български“ луксозни курорти, каквито могат да бъдат открити във всяка една точка на земното кълбо; обратно, по моему трябва да се заложи на еко- и културен туризъм, който да разчита от една страна на наистина рядката и уникална природа и голямото историческо и археологическо наследство от друга. Другата идея, която изниква на секундата, е възможността за развитие на екоземеделие, което в много държави се счита за бутиково, и по тази причина носи сериозни печалби.

За да вляза в обичайната си тема, няма как да не добавя, че за да се гради положителен имидж е необходима и коренна промяна в политическата система, както и довеждане до край на ключовите реформи. А всъщност дори не е от толкова голяма важност накъде точно ще се насочим – сигурен съм, че проведен като хората анализ безпогрешно ще посочи къде точно са силните ни страни. Според мен, най-важното е друго – съзнанието, че със всяко свое действие всеки един от нас, в по-голяма или по-малка степен, освен собствения си образ, гради и образа на своята държава – в този смисъл, съседът, който си изхвърля боклука през балкона директно загрозява лицето на своя град, а пък политикът, вземайки поредния подкуп вреди на образа на цялата си държава. Не казвам, че егоизмът е вреден – напротив, или пък че човек трябва да прекара целия си живот в обслужване на държавен интерес – изпадането в която и да било от двете крайности е вредна и нежелана. Но ако искаме репутацията на държавата ни да работи за нас, то трябва ние сами да се погрижим да я градим, а не да я разрушаваме.

Ще се радвам да чуя и вашите разсъждения по изложените в текста въпроси; дебат по темата тепърва започва, и всеки човек с позция би следвало да вземе отношение по него. Аз лично мисля за това като тема с продължение, която е доста вероятно да разгледам в още няколко поста, с развитието на идеята.

Може би не?

Доста е вероятно този текст да ви прозвучи по-скоро като новинарска сводка, а не като анализите, които обикновено ви предлагам. Доста е вероятно също така когато (ако) го прочетат, хората с по-леви възгледи и борците за човешки права да ме заклеймят като националист и човекомразец. Наблюдава се обаче тенденция, която нямаше как да не забележа и да и отдам адмирациите, които заслужава.

Една доктрина, която беше неизменна в европейското политическо мислене (с някои важни изключения) вече върви към своя логичен, а вероятно и вече доста закъснял край. Както заглавието подсказва, става дума за доктрината на мултикултурализма (или Multikulti, както я наричат германците), която беше повсеместно възприета от държавите на Стария континент след края на Втората световна война: а именно идеята, че Европа трябва да е максимално отворена към приемането на нови хора в своите граници, независимо от техния произход, етнос, религия или култура. Причините за това са много, сред тях най-забележими са две: от една страна дълбоко вкорененият ужас с всички средства да се предотврати повторението на ужасите на нацисткия режим, от друга острата нужда от свежа работна ръка в обезкръвените от войната държави. За да се постигне това системно беше прокарвано законодателство, което да улеснява и подпомага имиграцията, а и много усилия се положиха, за да се настрои общественото мнение положително спрямо нея. Първото беше извършено доста успешно, второто не толкова, но независимо от това резултатът е на лице – към днешна дата, в Германия живеят над два милиона и половина турци, във Великобритания пък на преброяването през 2001 година малко под един милион души са се самоопределили като пакистанци; етническата картина във Франция, Холандия и Белгия е още по-пъстра. Дали обаче мултикултурният модел работи толкова добре, колкото са се надявали неговите идеолози?

Именно това е поводът за настоящия текст – последователните изказвания на лидерите на едни от водещите държави в ЕС, които недвусмислено посочиха провала на мултикултурността такава, каквато я познаваме до днес. Първи това направи още през 2006 бившият испански премиер Хосе Аснар, според когото този модел води единствено до разделение и отслабване на обществата, последван от настоящия германски канцлер Анела Меркел в края на миналата година, която от своя страна посочи неуспеха на имигрантите да се интегрират напълно в немското общество, да научат неговия език и да възприемат неговите порядки. В последните дни – на пети и десети февруари тази година сходни изказвания подобни изказвания направиха и британският премиер Дейвид Камерън и френският президент Никола Саркози; според първия, толерантното отношение към ислямски организации е довело до радикализация и екстремизъм сред техните членове, та дори и спомага развитието на религиозно обоснован тероризъм на европейска почва. Изказването на Саркози пък е доста близко до това на германския канцлер – според него в момента във Франция съществуват две отделни, коренно различни общества. Това мислене е разпространено далеч не само сред държавните ръководители – в повечето европейски страни се появиха партии, които се обявяват против потоците от имигранти и ксенофобски организации.

И наистина – мултикултурният модел се провали. В повечето европейски градове вече има квартали, населени само с имигранти, които вместо да се влеят в обществата, които са ги приели, са изградили собствени затворени общности. Вместо да възприемат местните обичаи, те все още живеят според тези, които са донесли от страните, от които произлизат; немалка част от тях едва говорят езика на страните, в които живеят. Още по-притеснителен е фактът, че вече още едно, а на места и две поколения деца, родени на европейска почва продължават да живеят по същия начин и да не се интегрира, още повече, че тези семейства обикновено имат повече деца, отколкото имат тези на „местните. “. По никакъв начин не казвам, че тези хора трябва да бъдат прогонени или изклани, както заявяват крайните ксенофоби. Не могат обаче и да продължават да живеят по този начин, като се ползват от придобивките и свободите, които им предлагат нашите демократични общества, но без да се интегрират в тях и да спазват много от ограниченията им.

Трябва да се вземат мерки, за да се сложи край на настоящото положение, и те трябва да се вземат сега, преди демографските процеси и разрастването на тези общности не са го направили невъзможно. Като начало хич не е сигурно, че процесът на подмяна на европейската култура вече е обратим, и дори и да е обратим, на каква цена може да се случи това. Струва ми се обаче, че могат да бъдат взети редица мерки, които да повлияят в полза на положителна промяна. Като начало, трябва да се наложи малко по-твърдо идеята за национални езици – иначе казано, за да живее и работи човек в дадена страна трябва да владее на добро ниво езика й; не само говоримо, но поне до някаква степен да е и писмено грамотен. Недопустимо е също така и имигрантите да налагат и да спазват елементите на своята култура, които са в разрез с порядките на обществото, в което искат да живеят – нека само си припомним абсурдния случай с паспортните снимки на арабките, които твърдо отказваха да си свалят бурките дори за секунда. Необходимо е и образователната система да бъде впрегната в името на тази кауза – нека на децата на имигрантите да е позволено да посещават „своите си“ училища, но само до момента, до който те не започнат да подклаждат разделение и екстремизъм.

Пишейки последния абзац, усещам колко тънко минава линията между толерантността и репресията, между съхраняването на културата и насилствената асимилация. Именно тази тънка преценка трябва да направят настоящите европейски лидери, а и всеки един от нас – до каква степен сме в състояние да притиснем настоящото религиозно, културно и етническо разделение в европейските държави така, че хем да не позволим да продължава капсулирането на растящи общности имигранти в собствените ни общества, хем да не изпаднем в крайностите на авторитарните режими от началото на века. Тази преценка трябва да бъде направена много внимателно, понеже с голяма доза сигурност мога да заявя, че от нея зависи бъдещето на европейската идентичност.

По тази тема сигурно мога да изпиша още няколко десетки страници, но мисля да се огранича дотук; оттам насетне вие можете да ме допълните със своето виждане за бъдещето, модела и мерките, с които да се сложи край на настоящото положение.

Неизбежно една революция има множество привърженици, както и множество противници. Развитието и бумът на Facebook в никакъв случай не прави изключение от това правило; докато голяма част от нас приветствахме възторжено многото нови възможности за общуване, споделяне и организация, които ни предлага социалната мрежа, и досега си остават много хора, които я отхвърлят изцяло.

Разбира се, това е въпрос на личен избор – никой не може да бъде убеден да ползва някакъв продукт или дори да го харесва против волята си. Повод да напиша този текст е нещо съвсем друго – напоследък започна да ми прави впечатление, че колкото пъти в родините форуми се завърти някаква тема, свързана с Facebook (или пък с Twitter, по-рядко с блоговете и с други подобни благини на Интернет), в разговора неизбежно се включва една неуморна група Facebook-мразещи, чиито аргументи против съществуването и употребата на сайта са в състояние да разсмеят всеки, който някога се е докосвал по-дълбоко до социалните мрежи; понеже ми омръзна да излагам всеки път една и съща пледоария, реших да я изложа тук, че да мога да ги препращам насам, когато ми се налага.

Най-често срещаното явление (което аз, ако бях админ на форум, бих окачествил като чист спам и съответно изтрил) са елементарни изказвания в едно изречения, които имат следния вид „Фейсбук е пълна тъпотия/загуба на време/говно“; принципно на такива изказвания въобще не се хабя да отговарям, понеже са една гола оценка, която не е подкрепена с никакъв аргумент, от което заключвам, че шансът моите аргументи да бъдат чути/разбрани е минимален; като цяло бг форумите преливат от разни субекти, които си мислят, че някой обръща внимание на хилядите им ежедневни изказвания от този тип по абсолютно всяка една тема, но това е съвсем друг въпрос…

Ако се случи така обаче, че фейсбукомразецът е от малко по-разговорливите, аргументацията обикновено звучи по следния начин: „Какво може да се прави във Facebook? Аз се регистрирах, сдобих се с известен брой виртуални приятели, влизах отвреме-навреме и единственото, което правех там е да играя някакви глупави игри и да решавам тестове, да гледам замазаните снимки на сульо и пульо, които едва познавам от последния купон или пътуване до село, или пък да чете безсмислените и безинтересни мене словоизлияния и мъдрости на същите.“ И поразителното е, че тези хора са напълно прави – за тях наистина преживяването във Facebook, независимо от неговата продължителност, е било точно толкова разочароващо, колкото го описват.

Защо се оказва така? Причината за това е много проста, и се крие в самата природа на социалната мрежа. Обикновените сайтове предлагат съдържание на определена тематика, списвано от определени хора – ако тематиката ви е интересна, необходима и полезна, то тогава харесвате и четете този сайт, ако не го подминавате или дори намразвате. С Facebook, както и с всички други социални мрежи, обаче, положението е съвсем друго – самите сайтове представляват единствено платформа, форма на изразяване – оттам насетне потребителите са и тези, които създават съдържанието, и тези, които го ползват. В този смисъл обичам да казвам, че да кажеш, че Facebook е глупав и безсмислен според гореизказания аргумент е точно толкова несъстоятелно, колкото да заявиш, че WordPress е глупава и безсмислена платформа, четейки единствено готварски блогове и лични дневници на шестнадесетгодишни тийнейджърки.

Както вече казах, съдържанието зависи изцяло от нас, и от хората, с които избираме да общуваме виртуално; от тях получаваме горе-долу същото онлайн, което и в реалния живот: ако се сприятеляваме с чалгари (нищо против!) ще виждаме най-редовно новите хитове на Пайнер; ако се сприятеляваме с многословни многознайковци (отново нищо против!) вероятно ще се радваме на безкрайни, мъдри и леко дразнещи коментари на постовете си; ако се сприятеляваме пък с безсловестни и като цяло безинтересни същества (тук вече имам против!), които са в състояние единствено да споделят какво са яли на обед и как умират от скука, и ние ще скучаем…

По тази причина съм възприел следната политика спрямо Facebook, която ми осигурява, поне според моята гледна точка, интересно и пълноценно преживяване в социалната мрежа: общувам там най-вече с две групи хора. Едните са мои приятели и познати от реалния живот – и при положение че съм избрал да споделям „офлайн“ живота си с тях, доста вероятно е и онлайн присъствието им също така да ми е интересно и приятно. Другата група пък са интересни политици, активисти, общественици, и, разбира се, блогъри, които са сметнали за подходящо да споделят част от живота и дейността си чрез мрежата. Спрямо „приятелите“ действам така – приемам всеки познат или непознат, който е в състояние да обясни в две изречения защо е решил да общува с мен и разполага с образ, т.е. някаква снимка. В момента, в който някой започне да ме дразни, било то със спам или писане на последователи глупости, просто го скривам от news feed-а; единствено когато получа 20 покани за едно и също нещо или пък лицето иска да води постоянни безсмислени разговори в съобщения/чат, тогава бива изтрито от friend list-a. Що се отнася до спама, от който повечето хора се оплакват – наистина, има дразнещо много приложения, които ни задръстват с безполезна информация, но всяко едно от тях е на един клик разстояние от постоянно премахване; смея да твърдя, че със сравнително малко усилия доста успешно съм се „оплевил“ от подобни дразнители. Опитвам се също така да спазвам определена линия на поведение, с която да бъда максимално полезен и интересен – споделям най-вече линкове, които са ми се сторили смислени/ценни/важни, най-вече свързани с политика, общество и т.н и отвреме-навреме статуси, чието съдържание вече е абсолютно разнородно. Така с малко усилие съм на мнение, че хем аз получавам доста полезна информация от „приятелите“ си, а и те от мен, дори не ми се налага да използвам разни rss четци и подобни системи, които просто събират информация без значение от нейното конкретно съдържание; вместо това получавам персонализирана качествена подборка.

От чисто организационна гледна точка, Facebook също ми е много полезен – мога да се осведомявам за идващи събития от всякакъв вид – от концерти и постановки до протести и кръгли маси, и едновременно с това да знам и кой ще присъства там, а и да държа всичко набелязано за посещаване в акуратна таблица, така че да не забравя някое. Вътрешните съобщения на Facebook пък доста успешно заместват имейлите; на практика могат да имат същото съдържани, а са далеч по-удобни и достъпи. Новият формат на групите пък позволява лесното доставяне на съобщение до определена затворена група хора и воденето на дискусии, далеч по-удобно, подредено и ясно, отколкото в скайп канал или мейл група.

А покрай всичко това, във Facebook могат да се споделят и снимки!

„Двадесет години народна власт – двадесет години цирк“, гласеше един от лозунгите от епохата на комунизма, които днес намират своето място единствено в книжки с вицове, и се смята, че са достойни само за присмех. Да, наистина, доста забавно звучи неволната самоирония на комунистите, и със сигурност е доста приятно да гледаме от перспективата на днешния ден, и да си казваме – „Ама колко са били тъпи, а…“, защото шегата е именно в това.

Аз обаче днес, двадесет години след като уж се отървахме от онези малоумници, които са в състояние да натворят стотици поне толкова забавно-сериозни лозунги, не виждам никаква особена разлика – повечето хора, описвайки днешната българска реалност, са я потресени, я ужасени, я отвратени, я трескаво си събират куфарите и си купуват еднопосочен билет за Лихтенщайн. Аз пък виждам същия оня цирк, отпреди четиридесет години, и реагирам точна като на всеки друг цирк, на който отивам – смея му се от сърце.

Да, замислете се – реално погледнато, българската политика за почти целия период на Прехода въобще не е политика, а си е чист шоубизнес. Panem et circenses, каквото е било и най-голямото желание и най-доброто преживяване на римския плебс. И наистина – имаме ли нужда от нещо повече – имаме хляб (въпреки че се канят доста да му вдигат цената в последно време), а пък нашите любими управляващи ни осигуряват зрелища, комедии и трагедии на кило, всеки ден. Нека си спомним някои от скандалите, които разтърсваха българския политически живот през последната година – двама лидери на парламентарно представени партии се псуваха в кулоарите на Парламента, като единият наричаше другият „педераст“, а пък другият пред насочените камери на 10-15 телевизии приканваше първия да му доведе жена си, за да докаже на дело хетеросексуалността си. Друг пък един народен представител отправи към член на противникова партия от женски пол (!) обвинение, че го била изнасилила в тоалетната на същата сграда, където се развива и първия случай. На фона на всичките тези забавни политически събития министър-председателят краси ежедневно вечерните новинарски емисии на всички телевизионни канали с физиката си на пенсиониран боксьор, и разказва истории за това как предишните управляващи са пратили държавата по пътя към пълното разрушение, но, той, и неговите министри (които между другото цени горе-долу толкова, колкото принц Лимон – лимончетата, и от време-навреме уволнява, за да поддържа интерес към себе си) ще спасят българския народ и ще го поведат по пътя към просперитета. А покрай неговото перчене, финансовият министър доста успешно влиза в ролята на разносвач на пици, докато „министърът на българите в чужбина“ (каквото и всъщност да е това) се гаври с останките от невинен труп, открит на о-в св. Иван край Созопол, за който се надява, че ще успее да спаси българския туристически бизнес…

И наистина се надяваме от тези наистина надарени шоумени да правят истинска политика, и да движат българското общество напред? Не, съжалявам, те не са способни на нищо друго, освен да правят класен четиригодишен цирк, който стига до вашия дом с изключителната подкрепа на 20-ина независими-платени вестника и два пъти по толкова телевизии. И докато продължаваме да избираме циркаджии, така ще е – ще живеем на хляб и зрелища!