Пак образователна реформа

Наслушахме се в последните десетина години на приказки и проекти за образователна реформа, която да модернизира ида върне живота в разпадащата се, постсоциалистическа образователна система. И наистина, тромаво и бавно се извършва промяната – първо чрез осъвременяването на учебните програми, въвеждането на зрелостни изпити, даването на относителна свобода на учебните заведения чрез системата на делегирани бюджети. В момента в ход е поредната още по-смела промяна, която би трябвало да измени из основи това, което познаваме в момента като образование.

Като цяло, за разлика от повечето „инициативи“ на настоящото управление, съм склонен да се съглася, че тази, поне разгледане на етапът на планиране и изграждане на концепция звучи доста добре, модерно и разумно. На първо място, допада ми идеята основното образование да завършва след седми клас – така отпада недомислицата, която изискваше изкарване на една година в гимназия, за да може да придобие човек основно образование. Аналогичен ход в правилната посока е и разделянето на гимназиалният етап на два етапа, като вторият се занимава изцяло и само с избраното от ученика професионално направление или пък с подготовка за бъдещото му висше образование. Като цяло, новата схема изглежда да слага край на досегашния феномен „образование заради самото образование“; общообразователната основаостава крайно ограничена, за сметка на специализирането обучение и професионалната квалификация.

Branding България

Не така!

Отношението ни към всяко едно нещо, без изключение, се формира най-вече от предишното мнение и впечатления, което имаме от него. Около тази идея (поне доколкото съм я разбрал, понякога въобще не разбирам маркетолозите) се оформя случилият преди седмица семинар Branding Bulgaria. Смисълът и не е толкова да се зададе някакъв готов модел, който да се следва , а по-скоро да се даде ход на един далеч по-широк и по-дълъг дебат по въпроса как да направим така, че да се изгради една качествено нова репутация на страната, която да започне да работи „за нас“; добрата репутация със сигурност е нещо, което би могло да ни донесе само полза, и по тази причина даването на ход на един такъв дебат е доста важно.

Четейки за това събитие, естествено се замислих (както и всеки друг) най-малко за две неща. Първото е какъв точно е настоящият образ на държавата ни в очите на външните хора. Отговорът е лесен, но пък не особено окуражаващ – в очите на обикновения човек „отвън“, ако въобще е чувал къде/какво е България, ние представляваме една останка от някогашния Източен блок, която напоследък се е демократизирала, и май е влязла в ЕС. Като цяло обаче може да е интересна само от гледна точка на относително евтините туристически възможности, съчетани с приятна природа (според снимките). Евентуално ако са от някои определени европейски страни, биха могли и да си спомнят, че в скоро време оттам идваха мургави младежи, които се самонастаняваха в парковете и около магистралите, и трябваше да бъдат изгонени оттам насилствено.

Провалът на мултикултурализма

 

Може би не?

 

 

Доста е вероятно този текст да ви прозвучи по-скоро като новинарска сводка, а не като анализите, които обикновено ви предлагам. Доста е вероятно също така когато (ако) го прочетат, хората с по-леви възгледи и борците за човешки права да ме заклеймят като националист и човекомразец. Наблюдава се обаче тенденция, която нямаше как да не забележа и да и отдам адмирациите, които заслужава.

 

Една доктрина, която беше неизменна в европейското политическо мислене (с някои важни изключения) вече върви към своя логичен, а вероятно и вече доста закъснял край. Както заглавието подсказва, става дума за доктрината на мултикултурализма (или Multikulti, както я наричат германците), която беше повсеместно възприета от държавите на Стария континент след края на Втората световна война: а именно идеята, че Европа трябва да е максимално отворена към приемането на нови хора в своите граници, независимо от техния произход, етнос, религия или култура. Причините за това са много, сред тях най-забележими са две: от една страна дълбоко вкорененият ужас с всички средства да се предотврати повторението на ужасите на нацисткия режим, от друга острата нужда от свежа работна ръка в обезкръвените от войната държави. За да се постигне това системно беше прокарвано законодателство, което да улеснява и подпомага имиграцията, а и много усилия се положиха, за да се настрои общественото мнение положително спрямо нея. Първото беше извършено доста успешно, второто не толкова, но независимо от това резултатът е на лице – към днешна дата, в Германия живеят над два милиона и половина турци, във Великобритания пък на преброяването през 2001 година малко под един милион души са се самоопределили като пакистанци; етническата картина във Франция, Холандия и Белгия е още по-пъстра. Дали обаче мултикултурният модел работи толкова добре, колкото са се надявали неговите идеолози?

Facebook: начин на употреба

 

Неизбежно една революция има множество привърженици, както и множество противници. Развитието и бумът на Facebook в никакъв случай не прави изключение от това правило; докато голяма част от нас приветствахме възторжено многото нови възможности за общуване, споделяне и организация, които ни предлага социалната мрежа, и досега си остават много хора, които я отхвърлят изцяло.

Разбира се, това е въпрос на личен избор – никой не може да бъде убеден да ползва някакъв продукт или дори да го харесва против волята си. Повод да напиша този текст е нещо съвсем друго – напоследък започна да ми прави впечатление, че колкото пъти в родините форуми се завърти някаква тема, свързана с Facebook (или пък с Twitter, по-рядко с блоговете и с други подобни благини на Интернет), в разговора неизбежно се включва една неуморна група Facebook-мразещи, чиито аргументи против съществуването и употребата на сайта са в състояние да разсмеят всеки, който някога се е докосвал по-дълбоко до социалните мрежи; понеже ми омръзна да излагам всеки път една и съща пледоария, реших да я изложа тук, че да мога да ги препращам насам, когато ми се налага.

Държавен цирк

„Двадесет години народна власт – двадесет години цирк“, гласеше един от лозунгите от епохата на комунизма, които днес намират своето място единствено в книжки с вицове, и се смята, че са достойни само за присмех. Да, наистина, доста забавно звучи неволната самоирония на комунистите, и със сигурност е доста приятно да гледаме от перспективата на днешния ден, и да си казваме – „Ама колко са били тъпи, а…“, защото шегата е именно в това.

Аз обаче днес, двадесет години след като уж се отървахме от онези малоумници, които са в състояние да натворят стотици поне толкова забавно-сериозни лозунги, не виждам никаква особена разлика – повечето хора, описвайки днешната българска реалност, са я потресени, я ужасени, я отвратени, я трескаво си събират куфарите и си купуват еднопосочен билет за Лихтенщайн. Аз пък виждам същия оня цирк, отпреди четиридесет години, и реагирам точна като на всеки друг цирк, на който отивам – смея му се от сърце.