Антикризисните мерки – 6 месеца по-късно

Напоследък, по една или друга причина, доста си занемарих блога, за мое (а надявам се и ваше) съжаление. Вероятно това обаче няма да остане така задълго, и за да се откупя за греха си днес ви представям един въздългичък (оригинално не беше писан за тук, но предполагам ще ви се се стори интересен) текст, представящ систематично антикризисните мерки, приети от кабинета Борисов в края на март (за които бях писал и по-рано) както и бележки по тяхното изпълнение, шест месеца след приемането им. Та,

През последните няколко години, една тема присъства неизменно в дневния ред на всички медии, управленски институции и неправителствени организации в почти всяка точка на света – настъпването на кризата, ефектът на кризата, последиците от ефекта на кризата, вероятният край на кризата и, разбира се, най-важното – какво можем да направим ние, за да се преборим с кризата или поне да направим така, че да ни подмине и почти да не ни засегне. Всяка държава, почти без изключение, прие под една или друга форма антикризисна програма, комплекс от мерки, засягащи редица сфери, но най-вече икономиката и управленските механизми, с една-единствена цел: да се минимизират пораженията и по възможност държавата като цяло да излезе от кризата все още функционираща и жизнеспособна. България не направи изключение – още в края на март 2010 управленците, след дълги и нееднозначни преговори с различни браншови организации и синдикати, изнесоха в публичното пространство списък с шестдесет мерки, чието приложение би трябвало да облекчи държавата в тежкия момент и да и позволи скоро да се измъкне от рецесията и от общия спад на всички икономически показатели. Именно тези мерки, техният характер и приложимост, а и отчасти реалностите около тях през месеците от приемането им досега ще се опитам да опиша тук.

Разсъждения за висшето образование #3: Студентите

Противно на представителите на „умните глави“, застанали начело на образователната ни система във фокуса на всяко едно образование стои обучаемият. По тази причина реших, след като разгледах въпросите за абсурдно раздутите приеми и нефункционалните сесии, да обърна внимание и на спецификите на български студент (отново с уговорката, че в случая визирам най-вече СУ, понеже съм в постоянен досег с него и с учащите там, в чието число съм и аз), на неговото битие.

Нека започнем с цялостното положение на студента (въпреки че на лице са най-разнообразни случаи и е трудно да се направи обобщение) в обществото. От една страна, азбучна истина е, че основното занятие на един студент е неговото личностно развитие – придобиване на квалификация и способности в избраната от него област, което отчасти се постига с конкретното образование, получавано във висшето учебно заведение, отчасти – със странични програми, стажове, обучения, и разбира се, не на последно място – чрез самоусъвършенстване.

Разсъждения за висшето образование #2: Сесиите

Надявам се, че не сте останали с впечатлението, че несъвършенствата на висшето ни образование се изчерпват с максималистките приеми на университетите и масовото убеждение, че висшето образование е задължителен елемент от личностното развитие на всеки, понеже това в никакъв случай не е така. В днешното ми разсъждение за висшето образование възнамерявам да съсредоточа своето внимание върху формата, по който протичат учебните занятия, и по-точно върху сюблимния момент на всяко полугодие – сесията.

Сесията е преживяване, добре познато на всеки от нас, който е бил или все още е студент в българско висше учебно заведение. Същността му е проста – в рамките на ¾ от месеца, от студента се изисква да възпроизведе и да демонстрира колко добре, респективно зле, е усвоил материята, с която би трябвало да се е занимавал през последния семестър. Принципно, идеята на този формат е да се осигури максимална свобода на студентите, за да могат да се занимават със всякакви странични дейности, а образователните им задължения да са струпани във възможно най-компактен период. Положителните ефекти на сесийния формат обаче като че ли се изчерпват само с това, а негативите, които носи са далеч повече.

Разсъждения за висшето образование#1: Приемът

У нас битува едно доста интересно схващане по въпроса за висшето образование – смятаме го за естествено продължение на средното, едва ли не задължително. Поредно потвърждение на този начин на мислене дойде вчера, със изнасянето на информацията, че тази година в нашите университети има със седем хиляди повече места, отколкото са завършилите гимназисти. Казано с една дума – всеки, който поиска да учи и е в състояние да изкара положителна оценка на някой от приемните изпити, автоматично се превръща в студент.

Тази тенденция е признак за няколко факта, характерни за висшето ни образование (или в най-голяма степен за СУ, който в момента опознавам доста отблизо). Основният от тях е постоянният глад за студенти – понеже основният, да не кажа единственият източник на финансиране за университетите са семестриалните такси, всеки студент е ценен, като източник на приходи; привличането на колкото се може повече е необходимост за оцеляването на образователните институции, а загубата и отпадането на обучаемите представлява директен удар върху бюджета, и затова то се допуска само в изключителни случаи.