Branding България

Не така!

Отношението ни към всяко едно нещо, без изключение, се формира най-вече от предишното мнение и впечатления, което имаме от него. Около тази идея (поне доколкото съм я разбрал, понякога въобще не разбирам маркетолозите) се оформя случилият преди седмица семинар Branding Bulgaria. Смисълът и не е толкова да се зададе някакъв готов модел, който да се следва , а по-скоро да се даде ход на един далеч по-широк и по-дълъг дебат по въпроса как да направим така, че да се изгради една качествено нова репутация на страната, която да започне да работи „за нас“; добрата репутация със сигурност е нещо, което би могло да ни донесе само полза, и по тази причина даването на ход на един такъв дебат е доста важно.

Четейки за това събитие, естествено се замислих (както и всеки друг) най-малко за две неща. Първото е какъв точно е настоящият образ на държавата ни в очите на външните хора. Отговорът е лесен, но пък не особено окуражаващ – в очите на обикновения човек „отвън“, ако въобще е чувал къде/какво е България, ние представляваме една останка от някогашния Източен блок, която напоследък се е демократизирала, и май е влязла в ЕС. Като цяло обаче може да е интересна само от гледна точка на относително евтините туристически възможности, съчетани с приятна природа (според снимките). Евентуално ако са от някои определени европейски страни, биха могли и да си спомнят, че в скоро време оттам идваха мургави младежи, които се самонастаняваха в парковете и около магистралите, и трябваше да бъдат изгонени оттам насилствено.

Просията

Преди известно време пуснах запитване във Facebook, което общо взето звучеше по следния начин – „Давате ли пари на просяци? И защо/защо не?“. Отговорите, които получих до голяма степен съвпадаха с моето мнение по въпроса – на хора, които се занимават с просия пари не бива да се дават.

Защо, ще ме попитате вие? Не е ли това елементарен акт на милосърдие, с който помагаме на смачканите от обществото горки наши братя все пак да преживяват в този суров свят? Ами, всъщност не, по поне няколко причини. Като начало, просията в никакъв случай не може да бъде смятана за честно препитание (въпреки че според Наредба за обществения ред на СО от 2008г. тя не се счита и за престъпление; докога ще се творят подобни откровени глупости), и мисля никой не би се наел да оспори това. Всеки от нас получава парите си като заплащане срещу определен извършен труд, докато просещият получава своите единствено срещу молбата си за помощ; всеки от нас, който някога е посягал към портмонето си (независимо колко дребна е била сумата, която е извадил оттам),

И пак за свободата и цензурата, на нов глас

Преди време бях писал по въпросите на свободата на словото в Интернет, но тогава черпех своите примери от разни крайни случаи насам-натам по света. Днес обаче родните управляващи ни снабдиха с пресен-пресен пример как  може да се посегне (или поне да се направи заплаха да се посегне) на тази свобода, без въобще да им мигне окото.

Става дума за проект за ново изборно законодателство, касаещ употребата на Интернет като платформа за провеждане на предизборни кампании, набиране на последователи и нападки към политическите противници. Идеята на законотворците (или поне според статиите, първо в Монитор, комуто нямам особено доверие, сетне в Дневник) е да се създадат регулации, които да подчинят информацията, тиражирана в Интернет на правила, сходни с тези, възприети по отношение на печатните и електронните медии. Дотук добре; идеята да се наложат известни ограничения върху информационните агенции, които са намери своята най-добра платформа в мрежата и електронните издания на съществуващите медии не е лоша, тъй като това може до известна степен да ограничи тоновете поръчкови статии и дезинформация, които в момента заливат Интернет. На практика

Или кучетата, или децата



Вчера за пореден път се случи така, че в София дете беше нахапано от куче. Това ни съобщава началото на статия, разказваща за кампания, подета от общинския съветник Ангел Джамбазки от ВМРО. Въпреки че по ред причини имам резерви към тази организация, този път им казвам едно голямо „Поздрвалния!“. Най-сетне някой се зае с проблема, дано този път нещата да бъдат доведени до край.

Какво пък толкова, ще си кажете. Сякаш и преди не се е случвало деца да бъдат нахапани, че и убивани от кучета (както се случи всъщност в Разград в началото на годината, хммм). Толкова по-зле, бих ви отговорил аз, щом за вас е станало тривиално. Ние, българите някакси сме свикнали с гледката докато се движим през градския пейзаж около нас да има я налягали, я подтичващи четириноги. Дотолкова сме свикнали с нея, че въобще не ни прави впечатление… няма да изпадам в лирични отклонения как това не може да се случи в никой

Не сме общество…

„Не сме народ“… както е казал поетът преди има-няма 120 години. Или както е казал друг един поет – „пием, пеем и се зъбим“… Но стига съм се отклонявал в несъществени експресии – ако си позволя да парафразирам първия – не сме общество. Или поне сме далече от гражданско общество, и това ни е един от големите проблеми. Пък и влече със себе си редица други проблеми…

Като начало, нашего брата българина въобще не е свикнал да мисли за себе си като за гражданин, от чиито собствени действия зависи добруването му и възхода в рамките на обществената структура. Имаме навика да обясняваме редица черти на нашия народ първо с петте века турско робство, сетне с деветте петилетки народна власт.