Просията

Преди известно време пуснах запитване във Facebook, което общо взето звучеше по следния начин – „Давате ли пари на просяци? И защо/защо не?“. Отговорите, които получих до голяма степен съвпадаха с моето мнение по въпроса – на хора, които се занимават с просия пари не бива да се дават.

Защо, ще ме попитате вие? Не е ли това елементарен акт на милосърдие, с който помагаме на смачканите от обществото горки наши братя все пак да преживяват в този суров свят? Ами, всъщност не, по поне няколко причини. Като начало, просията в никакъв случай не може да бъде смятана за честно препитание (въпреки че според Наредба за обществения ред на СО от 2008г. тя не се счита и за престъпление; докога ще се творят подобни откровени глупости), и мисля никой не би се наел да оспори това. Всеки от нас получава парите си като заплащане срещу определен извършен труд, докато просещият получава своите единствено срещу молбата си за помощ; всеки от нас, който някога е посягал към портмонето си (независимо колко дребна е била сумата, която е извадил оттам),

За правото на насилие

Днес, някъде по обяд, водих спор във Facebook (къде другаде, напоследък съвсем съм се поинтернетчил) с двама съвършено непознати субекти, като изходната точка беше някаква статия, свързана с ескалиращата обществена непримиримост към бандите младежи, които медиите наричат „неонацисти“. Както твърде често се случва обаче, спорът почти напълно се отдели от своята отправна точка, и достигна до далеч по-съществения кой има право да упражнява законно насилие, кога то е приемливо и кога не е. Въпреки че спорът общо взето свърши с патова ситуация (понеже и аз, и другите двама субекти бяхме твърдо убедени в собствената си правота и в неубедителността на аргументите на другата страна), ме накара да се замисля за природата и допустимостта на това насилие; именно своите разсъждения ще изложа тук, въпреки че надали ще кажа нещо уникално и никога нечувано…

Оксиморон: държавно финансиране на частните училища

Образователните реформи в България текат от доста време, с променлив успех. Тече осъвременяване и изглаждане на учебните програми, възприемат се нови учебници, които да отговарят на на новите програми. Въведоха се зрелостни изпити, на чието въпиещо безсмислие към настоящия момент ще отделя отделен пост в някой слънчев ден. Една от най-основните изменения в образователната система беше въвеждането на делегирани бюджети за общинските и държавните училища; бюджетът на училищата се разпределя не централно по пера, а се изплаща издръжка per capita, с които после училището разполага и разпределя по собствено усмотрение. Несъмнено, наложеният метод на изплащане на субсидиите е много по-добър от стария – осигурява на училищата известна автономия, пък и позволява далеч по-голяма гъвкавост, понеже решенията се вземат на ниско ниво, където във всички случаи конкретната обстановка, проблемите и нуждите се познават много по-добре.

Преди няколко седмици обаче МОНМ обяви, че според новия закон за училищното образование държавни субсидии ще получават и частните училища. Което е, меко казано, странно.