Европа, мюсюлманите и бурките

Мултикултурност. Доста интересна думичка, която много добре краси гръмките изказвания на либерали, глобалисти и поддръжници на „смесените държави на новото хилядолетие“. На теория звучи чудесно да се даде възможност на хора от различни етноси, религии и националности да се интегрират в едно общество, да живеят и да работят заедно. Оказва се, че тази мултикултурност обаче далеч не се постига толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед. Актуален проблем в почти всички европейски държави, включително и в нашата, е признаването на правото на мюсюлманите да спазват особеностите на своята култура в рамките на европейските общества; дори и те да са в разрез с установените закони, правила и традиции на тези общества.

В символ на този спор се превърна бурката – широката женска дреха, която прикрива цялото лице и тяло, която беше забранена във Франция и част от Белгия, а дебати по въпроса се водят в повечето държави. Казусът е прекрасен в този смисъл, че представя големия проблем, който се крие зад него в почти чист вид – от гледна точка на европейските нрави е напълно неприемливо в обществения живот да участват хора, които прикриват своята идентичност и не могат да бъдат разпознати (еле пък на документите им за самоличност да стоят снимки, които показват единствено очите); от гледна точка на мюсюлманските традиции пък е недопустимо жената да разкрива своята външност пред непознати (особено мъже). Очевидно, в случая е невъзможно да се постигне компромис, който да удовлетворява и двете страни – едната от двете позиции ще трябва да отстъпи и да приеме исканията на другата.

Новото британско крайно дясно: English Defence League

След замирането на British national front в началото на 80-те години, в английското политическо пространство остана една известна празнина в крайната част на десния спектър, където се разполагат радикалните националистически партии. Според повечето анализатори, тяхното място днес постепенно заемат English Defence League, новото радикално националистко движение в Англия.

Основната теза, която обединява организацията е нетърпимостта й към нарастващите мюсюлмански малцинства във Великобритания. Издигат се познати лозунги от типа на „Англия на англичаните“. Според тях, най-големият проблем пред британското общество са масите друговерци, които защитават ревностно собствената си култура и обичаи, въпреки че живеят на земя с други традиции. Твърдят, че се

“My name is Khan”

My name is Khan. And I am not a terrorist. Тези думи са лайтмотивът, повтарящ се в цялата продължителност на „My name is Khan“. Това, мога да заявя, е най-добрият филм, излязъл от началото на 2010. Рядко се намират филми, които освен със зрелищност на ефектите и дълбочина на историята да успеят да ме запленят и с оригиналност на гледната точка и с нестандартност на посланието. Този обаче е един от тях.

9 години след атентатите от 11 септември, този филм разглежда мюсюлманите, живеещи и работещи в САЩ и тяхното място в обществото. Той разказва историята на Ризван Кхан, индийски мюсюлманин, страдащ от аутизъм, който прави света около него да изглежда странен и неразбираем, а жълтия цвят – непоносим. Въпреки заболяването си, Ризван е изключително интелигентен, и проявява завидни способности в множество области. След смъртта на майка си, Ризван се мести да живее в Сан Франциско при брат си, където