Новото българско кино: “Хиндемит”

Малко поизоставих темата със съвременното българското кино, и мисля е време да поправя грешката си. Творението на модерната родна кинематография, към което ще насоча вашето внимание е „Хиндемит“, вторият филм на (вече) режисьора Андрей Слабаков – един крайно интересен филм, със сигурност напълно различен от всичко, което сме свикнали да ни поднася родното кино.

Първото нещо, което се набива на очи, когато заговорим за „Хиндемит“ е самото заглавие. На пръв поглед, то по никакъв начин не е свързано със съдържанието и смисъла на филма… доколкото името на немски композитор от първата половина на XX в може да не е свързано с история, изкарваща на бял свят особеностите и интересностите на живота в модерното общество. Но това оставям на вас да прецените.

За разлика от повечето нови български филми, които доста трудно биха разбрани и оценени от човек, незапознат с българското битие и народопсихология, то този е доста по-универсален. Нека имаме предвид, че за него се твърди, че е

“My name is Khan”

My name is Khan. And I am not a terrorist. Тези думи са лайтмотивът, повтарящ се в цялата продължителност на „My name is Khan“. Това, мога да заявя, е най-добрият филм, излязъл от началото на 2010. Рядко се намират филми, които освен със зрелищност на ефектите и дълбочина на историята да успеят да ме запленят и с оригиналност на гледната точка и с нестандартност на посланието. Този обаче е един от тях.

9 години след атентатите от 11 септември, този филм разглежда мюсюлманите, живеещи и работещи в САЩ и тяхното място в обществото. Той разказва историята на Ризван Кхан, индийски мюсюлманин, страдащ от аутизъм, който прави света около него да изглежда странен и неразбираем, а жълтия цвят – непоносим. Въпреки заболяването си, Ризван е изключително интелигентен, и проявява завидни способности в множество области. След смъртта на майка си, Ризван се мести да живее в Сан Франциско при брат си, където

Новото българско кино: „Мисия Лондон“

Тази сутрин Twitter ми съобщи приятна новина, споделена от един от нашите новинарски сайтове - „Мисия Лондон“, само за седмица, откак се върти по екраните, успя да привлече повече зрители от „Аватар“, което във всички случаи може само да ни радва. Отдавна отроче на родното кино не е достигало до такава огромна посещаемост, пък и не е получавало толкова еднозначни (с някои малки изключения) положителни оценки от страна и на публика, и на „специалисти“. Аз лично имах удоволствието да го гледам още преди два дена, и смея да твърдя че останах доста приятно изненадан – с една дума, определено нашето кино върви напред, въпреки че несъмнено има още какво да се желае…

Със сигурност, за доброто ми впечатления още преди да вляза в киносалона спомогнаха две неща. Първо, преди около две години ми попадна романът; тласкан от любов към всичко родно го прочетох и въобще не съжалих. Алек Попов със сигурност е успял да заплете една наистина забавна история с няколко преплитащи се сюжетни линии и може би най-важното чудесен образ на психологията, начина на мислене и поведението на голяма част от днешните българи.

Новото българско кино: „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“

Плакат на филма

Вторият от новите български филми, на който ще спра вниманието си е „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Без всякакво замисляне мога да заявя, че той е най-доброто, което родната киноиндустрия е успяла да сътвори през последите 20 години. Филм с прост, праволинеен сюжет, ясно послание, образи, взети директно от живия живот. И едновременно с това невероятно оптимистичен – не знам какви чувства е породил у другите, но мен лично ме зарежда с положителна енергия и с вяра за дни…

Историята на „Светът е голям…“ е почерпена директно от опита на стотици български семейства от края на социализма. Млада двойка с дете вече не може да понася начина, по който властта се меси в живота на хората и решава да се отърве от тиранията по най-простия начин – като избяга на запад, към свободата.

Новото българско кино: „Източни пиеси“



Когато излезе „Източни пиеси“, спомням си, се вдигна голям шум. Всички говореха за филма, чух и положителни, и отрицателни мнения, оценки и изблици. Аз, като един истински Тома, не повярвах нито на едната, нито на другата позиция. По стечение на множество обстоятелства, не можах да го гледам когато го въртяха тук-там по кината. Преди няколко дена обаче филмът се появи по родните тракери, и аз, като човек, който винаги е поощрявал пиратството, реших да го сваля и изгледам.

Оригиналният плакат на "Източни Пиеси"

Думата, която ми се наби в главата докато четох ревютата на разни критици, новинари и просто фенове беше „реалистичен“. И наистина – личи си, че филмът е сниман не в студио със скъпи декори, а направо на улиците на София, без грам намеса и промяна. Основният фон – безкрайните панелни горички, стари, мръсни, разпадащи се несъмнено е до болка познат (а може би и любим?) на всеки от нас, който е прекарал половината си живот бродейки сред монотонния пейзаж на жилищните квартали на столицата. В първия момент даже е стряскащо – на човек му се струва, че Камен Калев е прекалил с акцента върху посткомунистическия облик на света, който ни заобикаля. След кратко замисляне обаче се оказва, че всъщност хич не е прекалил. Олющените и разбити асансьори, жилищата, декорирани оскъдно в стила на работническата класа отпреди 30 години са точно тези, които сме свикнали да виждаме. Сивите и тягостни гледки на панелните гета обаче не изграждат цялата сцена, върху която се развива действието. Не са изпуснати и елементите на модерност, които бавно се прокрадват в образа на града ни. От новите лъскави рейсове, в които се возят героите, през дрехите на Quicksilver и Volcom, които те носят, та до наредените шишета със качествени западни алкохоли в бара – новата култура е